Какво е ателие

През последните няколко години в театралната практика на “СФУМАТО” се узакони провеждането на ателиета, като предварителен етап в подготовката на всеки нов проект. Още в началото искаме да уточним, че това не бива да се бърка с понятия като “кастинг” или “селекция”. АТЕЛИЕТО Е ВЪВЕЖДАНЕ НА ГРУПА ДОБРОВОЛНО АНГАЖИРАЛИ СЕ С ТЕМАТА НА ПРОЕКТА АРТИСТИ В ПРОСТРАНСТВОТО И ПОЕТИКАТА НА БЪДЕЩИЯ СПЕКТАКЪЛ.В този смисъл ефектът на ателието има характер и на курс по квалификация, своеобразна форма за поддържане на творческата кондиция на актьорите, както и на възможност за разширяване на хоризонта на професионалните им възможности.

Целта на ателието никога не се формулира прагматично и по принцип не може да се изчерпи с няколко ясно изречени показатели. ВСЪЩНОСТ ГОЛЯМАТА ЦЕЛ - МЕЧТА НА АТЕЛИЕТО Е ДА ПРЕДИЗВИКА ВЪЗБУДА В ТВОРЧЕСКАТА ПРИРОДА, ДА СЪЗДАДЕ ВЪЗДУХ ЗА ЖИВЕЕНЕ ОКОЛО ВИДЕНИЕТО НА НОВИЯ ПРОЕКТ. Ако използваме някаква аналогия, това е нещо като тренировките на космонавтите за кацане и ходене по Луната в земни условия.

Предварителната подготовка на ателието изисква от водещите го режисьори тотално проучване на конкретния автор или тема. Естествено това не е просто научен интерес, няма никакъв смисъл механичното трупане на познание, ако то не е осветено от страстта на някаква поетична идея, в която са се влюбили водещите ателието. В ПОДГОТВИТЕЛНИЯ ЕТАП СЕ ВКЛЮЧВАТ СПЕЦИАЛИСТИ-ЕКСПЕРТИ ОТ РАЗЛИЧНИ ОБЛАСТИ - ЕТНОГРАФИ, ИСТОРИЦИ, ФИЛОЛОЗИ, МУЗИКАНТИ, ХУДОЖНИЦИ, ТЕОЛОЗИ, ФИЛОСОФИ. Повечето от тях всъщност стават част от постановъчния екип на бъдещата постановка. Много важна за нас става фигурата на хореографа, тъй като в първоначалната фаза на ателието всички вербални аргументи и обстоятелства трябва да задвижат телесно актьора, да се трансформират в определен телесен импулс.

Първите стъпки естествено са мъчителни, непохватни, спънати, като всяко прохождане. Цялата ни цивилизация - образование, обучение и културен контекст са изградили мощни бариери пред това прохождане в пространството на поетичната реалност. Търпение и търпимост към естествената склонност да се приплъзва актьора към познатите форми на изказване /показване на осъзнато разбраното значение.

Цивилизацията всъщност е мощна манипулативна система от клишета и в нея преуспяват овладелите ги - това е моралът на “юпитата”. Когато става дума и просто за култура или за постмодерни упражнения това би вършило работа и в театъра, но ние сега говорим за изкуството на театъра, като живот в една паралелна реалност, в която законите на реалното живеене са твърде относителни, да не кажем вредни.

Вредно е дресираното от масовата култура правило всичко да се обяснява и сдъвква като смисъл. ВРЕДНО Е ЖЕЛАНИЕТО /НАТРАПЕНО ОТ ПАЗАРА И КОНЮКТУРАТА/ ДА СЕ ХАРЕСВАШ НА ВСЯКА ЦЕНА, Т.Е. ДА СЕ ПРЕВРЪЩАШ В СТОКА ЗА ПРОДАН, ДА ПРОДАВАШ ЧАР, УСМИВКИ, СЪЛЗИ, ЕМОЦИИ, СЕКС И ДОРИ ДУШЕВНИТЕ СИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ. ОСОБЕНО ВРЕДНО Е ВРОДЕНОТО У АКТЬОРА /ВЪОБЩЕ У ЧОВЕКА/ ИЗКУШЕНИЕ ДА ПОВТАРЯ ВЧЕРАШНИЯ УСПЕХ, ДА ПРЕВРЪЩА В НАВИК СПОНТАННО ВЪЗНИКНАЛИЯ ИМПУЛС. Това калцира творческата природа и в резултат виждаме как едни от най-талантливите и интересни млади актьори /пр. Ивайло Христов, Кръстьо Лафазанов, Христо Гърбов/ “замръзнаха” в калъпите на собственоръчно изградените стереотипи.

В националният манталитет на българина често се проявява един абсолютно неадекватен на творческата природа на театралната игра комплекс - да не се изложа, да не подлагам на риск веднъж вече постигнатия си имидж. Това фрустрира мнозина от актьорите от средното поколение.

Хайнрих Бьол има едно кратко есе за рискът на писателя. Когато застанеш срещу белият лист, нямат значение всички предишни романи, разкази, няма значение техния тираж, хвалебствените отзиви и дори Нобеловата награда. Пред белия лист писателят всеки път започва от нула, като при първия разказ, първия роман. Това ние смятаме за валидно и при правенето на театър. Трябва да осъзнаем, да приемем метафората, че правенето на театър, писането чрез движения и думи в празното пространство, е като да пишеш върху крайбрежния пясък - вълната идва, като завеса и зачерква вече записаното. И пак отново - но никога точно като преди. Някога, в началото на своя театър лабораториум Гротовски каза, че актьорът трябва да се премери с Хамлет като със Слънчев лъч. За актьорите от конвенционалния театър, които имат самочувствието, че всичко могат да измитират, това звучи като претенциозна метафора. Според нас това е възможен път, неистова методология, мечта, чиято невъзможност да стане нещо видимо я прави още по-притегателна. ЗАЩОТО "СФУМАТО" Е ТЕХНИКА ЗА РИСУВАНЕ ИМЕННО НА НЕВИДИМОТО, НЕДОКАЗУЕМОТО С РАЗУМА И ОПИТА.