Зимна приказка

“Тогава прошепни ми я в ухото...”

Има по света древни люлчини песни, който приспиват детето със страшни истории и така го подготвят за суровото му битие.
“Зимна приказка” за мен е такава тъмна песен за възрастни - за човека, който се загубва и погубва живота си и близките си; за срока, който ни е даден преди клонът да се счупи и люлката да падне; за страстите човешки, които поболяват ума и за безчинствата на болния ум; за децата и какво им оставяме в наследство; за това как не съдбата, а ние сами превръщаме светлия сън в кошмар; за “човекът не ме радва” и за участта му като “история, разказана от луд”; за все неидващото покаяние; за чудото на прошката като единствена и последна възможност да се прекъсне спиралата на злото, човекът отново да се изправи и нагазил в калта – да погледне към звездите.
“Зимна приказка” – последният миракъл на гения, около който ние само можем да кръжим – уплашени и очаровани, да зърваме нещо през пролуките на оградата и да сънуваме какво сме видели там.

Маргарита Младенова